Каква разлика правят 7 години...
2011-та - само каква година. Успях да разбера бащиното име на Хю Грант, дядо ми разтегна мускул, докато правеше йога, а съпругата ми зададе наглед невинния въпрос: „Е, къде ще отидем на почивка тази година?“
Да, въпросът изглеждаше точно толкова невинен, колкото млада кошута с пояс на целомъдрието. Забравих обаче да спомена, че не бях водил жена ми на почивка вече няколко години.
„Що за въпрос?“, изстрелях заредения отговор.
После продължих непоколебимо: „Бил съм навсякъде.“
„Само, че аз не съм“, получих насреща напрегната реплика.
„Какво ще кажеш за България?“, казах аз. „Продавал съм комедийни сценарии там.“
„Кога?“, беше много доверчивият въпрос на жена ми.
„Ами в края на 80-те“.
И тогава, без да си поеме даже дъх, тя зададе още един невинен въпрос, но такъв, който всъщност може да промени целия ти живот.
„А там дали правят вино?“
„Правеха“, отговорих аз. „При това доста много през 80-те. Не съм обаче сигурен дали все още произвеждат.“
„Значи малко като с твоите комедии“, дойде язвителният коментар на жена ми.
И ето, скъпи читатели, как в крайна сметка се озовахме в София. Малко встрани от булевард „Витоша“, който по това време беше все още целият в трамвайни релси.
И улични кучета с големи топки.
Снимка: Мария Грей
Наехме си апартамент, недалеч от основната търговска улица на града, заплашително гледащ към асансьор, който така и не проработи през времето на нашия престой, заради което ни се налагаше да качваме стъпалата до 5-ия етаж всеки ден.
Апартаментът беше в сграда, в която имаше студио за татуировки, чийто голям специалитет бяха надписите „Смело сърце“ върху цялата горна част на човешката ръка. Нещо доста подходящо за шотландец като мен, макар и да не се намирам за чак толкова смел.
Чувствахме се малко объркани през първата ни вечер. Подобно на нощна пеперуда, когато някой едновременно е светнал лампите в градината и на верандата.
Снимка: Мария Грей
Първото нещо, на което се натъкнахме, имаше думата „пица“ над входната си врата – The Pizza Palace. Всъщност то си беше и доста скромно, като за палат.
Но две отлични пици плюс бутилка Minkov Brothers Cycle Совиньон Блан (поръчахме си малка, в случай че не се окаже добро) и вече бяхме завладяни.
„Виното не е толкова зле“, отбеляза жена ми.
„Щеше да бъде още по-хубаво, ако беше охладено“, допълних аз.
Така всъщност започна нашето откривателско пътешествие в света на българското вино.
Превъртаме напред цели 7 години и ето ни сега на път към дома от последната си винена обиколка в България.
Само каква разлика за 7 години. Винени барове, които предлагат единствено българско вино, огромен ръст на лозовите масиви на частни производители и наличие на умения да се сервира Сандански Мискет с правилната температура.
Озоваваме се във винения магазин на летището в София, където ни обслужват две сестри, изглеждащи като местния отговор на румънската поп-сензация от средата на миналото десетилетие – The Cheeky Girls. Момичетата показват истински интерес в това да образоват туристите в материята на българското вино. Замалко да закъснеем за полета си, докато си бъбрим с двете сестри, защото те са много любопитни да разберат какво мислим за „тяхното“ вино.
Някъде в този момент у нас се роди и решението да започнем да описваме нашите приключения с българското вино.
„Как да озаглавим един такъв блог?“, попита жена ми.
„Наръчник за плюене и гълтане на българско вино“, отговорих аз.
„Не можем да го наречем така.“
„Защо да не можем? Тук става въпрос за двата типа винени пиячи – едните плюят, другите гълтат.“
„Но това е грубо. Трябва да измислим нещо по-добро!“
Е, скъпи читатели, добре дошли в нашия Наръчник за плюене и гълтане на българско вино.
Един искрен блог за вината и винопроизводителите на България.
© 2018 "ВиноЗона" / Том и Мария Грей