винари – по-обширен поглед за проблемите и тенденциите.Според нея трябва непрекъснато да се учим от успешните страни и производители, иначе рискуваме много бързо да бъдем забравени. Специално за читателите на VinoZona.net тя сподели своите виждания за  глобалните и местните посоки в света за виното, и дали за България има място на международната винена карта.

 

За виното, като специална напитка

Както близката, така и по-далечната история на виното е интересна и дълбоко свързана със сакралните култове и религията. Християнската религия отрежда на виното специално място и роля, но да не забравяме, че то е съществувало и хилядолетия преди появата на християнството. Тоест, може да се каже, че то е нещо присъщо, нужно и важно за цивилизациите.

В различните райони начинът на правене на вино се базира на това с каква цел се произвежда – за семейна консумация или като отделен бизнес. Това влияе и на избора къде се засаждат лозята – в първия случай върху негостоприемни парчета земя, защото най-добрата е предназначена за житото и хляба, а във втория – върху плодородна земя, защото това е основната земеделска култура. Това определя и начина на консумация – вкъщи или в пивница (сега ги наричат ресторант, бар, и т.н.), а така се формира и регионалната култура за виното.

Каквато и да е културата обаче, виното винаги е считано за връх на земеделската дейност на човека. Няма друг такъв продукт, чиято цена да варира от стотинки до няколкостотин хиляди долара за бутилка. Голямото му разнообразие е безкрайна храна за разговори, но едно е виното, което просто насърчава разговорите, а съвсем друго това, което предизвиква разговори за самото себе си.

Доскоро се наблюдаваше процес на придвижване на някои по-търсени вина надолу по социалната стълбица и те вече са достъпни за широки групи от хора. Сега може да се проследи парадоксалния път, който извървяха някои вина и как от регионални, те се превърнаха в глобални. Тъй като е малко вероятно българско вино да стане глобален играч, може би е по-добре да се търси възможност да предложим новите регионални вина. Разбира се, още безброй фактори, обстоятелства и събития оказват влияние върху развитието на такъв процес и всичко това прави живота с виното толкова невероятно вълнуващ, че понякога усещането е почти както при возенето във влакче на ужасите.

За това как се създава едно запомнящо се вино

Този въпрос може да се погледне и от друга страна – какво трябва да се случи, за да се обяви едно вино за „запомнящо се”? Очевидно, при консуматора всичко зависи от контекста – в какъв годишен сезон, в каква среда и по какъв повод се консумира виното. За производителя като че ли по-важни са перипетиите около създаването му. Те могат да варират от прозаични – например трудности при намиране на достатъчно квалифицирани работници за резитба, до такива от чисто емоционален характер. Съвсем друг е контекстът, когато едно вино бъде описано като „запомнящо се“ от авторитетен винен критик (вече не е необходимо това да е Робърт Паркър). Тогава гореизброените обстоятелства нямат особено значение, но на преден план излизат други, някои от които за повечето хора са непонятни или откровено неприемливи.

За „тероарните“ и „технологичните“ вина

Ако можем да измерим приноса на факторите за създаването на едно вино, каква тежест трябва да се зададе на тероара, реколтата, уменията на технолога и технологичното оборудване, то най-точният отговор би бил, че зависи от виното и кой и защо стои зад него. Има група вина, за които съотношението на горните фактори, образно казано, е 100%, 0%, 0%, 0%. Но при други тези 100% може да са 0%, и да са разпределени между останалите фактори. Има много примери за това, има големи вина, при които основната цел на производителя е да не допусне изява на тероара и това определя производствената му философия. В този случай допуснатото съотношение между последните два фактора определя колко успешен ще бъде даден производител.

За българските винопроизводители и глобалния свят

Сега всичко в съвременния свят се променя по експоненциална крива. От климата до технологиите и от финансите до културата. Случващото се бива наричано от някои “глобализация”. Ние имахме един доста точен термин – “масовизация”, но сега това става на по-високо ниво. Важно е да се държи поглед върху тези процеси, но средата, в която се раждаме, учим, живеем и работим, не предполага задълбочени и сериозни познания, да не говорим за загриженост. Съмнително е дали даже и при полагане на съществени усилия България би станала, ако не фактор, то поне забележим елемент в съвременния свят на виното. Тогава по-логично изглежда да преоткрием традициите си и да съумеем да ги покажем на света. Сигурна съм, че светът наистина има какво да види от нас. Необходима е само вътрешна убеденост и, ако щете, революционно мислене. В света на виното няма място за компромиси, но и животът не е създаден за да бъде лесен. Разбира се, това е един доста дълъг и трънлив път, но по-важно е да има хора, които са готови да го извървят. Щом досега не е направено, ще ни се наложи да скочим в движение в преминаващ край нас експрес.

За родния бранш и неговите критици

Най-успешно функциониращи са обществата, в които има взаимна спогодба. Ако винарската ни общност не го осъзнае и не заприлича на такова общество, то изгледите за успех клонят към нула. Доста са разнородни идеите и целите на съставляващите общността и при съществуващата структура и степен на ангажираност на отделни лица, фирми и сдружения не могат да се очакват чудеса. Необходим е и морал, но откъде, след като бяхме свидетели на най-бруталния преход в Източна Европа.

Размерът на индустрията предполага зависимост от външни пазари. Но как да си успешен на тях, ако не си успял в страната си. Дефицитът на истински, влиятелни винени критици и журналисти е катастрофален. Досега не се е чул глас, който даже да опише случващите се събития, т.е няма даже хроникьори. Никой не иска от тях да са велики, защото за да си такъв, трябва да се изявиш успешно в екстраполирането, за което трябва доза гениалност и време, което да потвърди или отрече хипотезата. Родните “критици” се провалиха дори в интерполирането. А по света се случиха толкова важни събития, случват се и у нас, но никой не ги отбелязва.

Така и не се разбра, че главните герои не са рекламодателите. Такива са „божествата” с пръскачки на гърба, трактористът, който отиде дори преди пожарната да прегради пътя на огъня до лозята, въпреки, че не прави и не пие вино, или оня учител, който през гроздобера, посягайки към поредната чепка, беше ухапан от скрила се в леторастите пепелянка, но следобед се върна от болницата в лозето „за да си доберял реда”...

Няма как да възхваляваш “Азис” на българското вино и да очакваш похвала даже и оттатък Връшка Чука. Защото нивото на виното на една страна трудно може да надмине общото ниво на нейната култура. Оценката на проницателен критик е най-важното, което може да си пожелае общността. Такава оценка, която може да промени съдбата на отделни вина, личности, райони и даже страната. Оценяващото и пишещото братство, т.е. оформящото общественото мнение в тази сфера, е толкова неуверено, че канейки даже най-известните корифеи, след това по причини съчетаващи от липса на компетентност до дребни лични сметчици, откровено игнорира жизненоважни, даже и за самото себе си, отзиви. И така всички влизат в коловоза на самозалъгването – най-коварното от всички опасни течения.

За типичните български сортове и техния глобален потенциал

Местните сортове имат определен потенциал, но е от изключителна важност как ще бъдат представени на света. Ако не могат да прескочат определението “екзотика”, те могат да бъдат осъдени да не напускат този периметър, докато светът не си намери друга “екзотика” и ги изпрати в забвение.

Но първо трябва да има точен отговор на това, кой и как ще изгражда този нов имидж. А за това кой сорт може да стане „емблема“ на България е пресилено да се говори на този етап. Това не го решаваме ние. Важно е кой, какво и как ще изведе на преден план. Това трябва да стане по изключително убедителен начин, с много интелект, плам и чар. Разбира се, трябва да имаме и виното.

Мелник е интересен сорт, но трябва да сме готови с отговор на въпроса защо го няма оттатък граничната бразда. Сортът Букет, който е кръстоска между Пино ноар и Мавруд, и сякаш излиза от притчата за “Красавицата и звяра” също може да бъде запомнящ се. Сортът Гъмза можеше да бъде авангарда на българските винени сортове – той стои като кралица: излъчва нежност, финес и изящество. Вината, родени от това грозде, могат да провокират чувства  на влюбване  и  обич завинаги. Всички те, отгледани на подходящи места и по възможно най-добрия начин, могат да накарат доста влиятелни хора да ги споменават с добро.

За България като дестинация за винен туризъм

Всеки район, в който виненият туризъм е сериозен бизнес, притежава отличителни черти, около които изгражда стратегията за предлагането си. Ние нямаме замъците на Лоара, нито историята на Тоскана. Нито пък имаме няколкостотинте изби в Напа и Сонома.

Освен това туризмът не е само посещение в изби. Какво правим след 17:00 ч.? Всъщност у нас липсва подходяща инфраструктура за сериозно развитие на такава дейност. Просто нямаме достатъчно и качествени обекти и субекти, които да образуват гръбнака на една такава общност от съмишленици.

Да приемем, че за сносното прекарване на “винен уикенд” е хубаво да имаме поне пет изби подръка, а за “винена ваканция” поне петнадесет. Значи трябва координация на регионално и междурегионално ниво. Даже и презгранично. Това е минималният брой хора, които трябва да имат общо виждане и да не жалят сили и средства в името на тази цел. Тук дори не става въпрос за конкуренция. Естествено, че такава по принцип има, но трябва хората, които се заемат с подобна нелека мисия, да разберат, че конкуренцията не е там, където най-често си мислим, че е.

 

Какво друго ни остава, освен силно да си го пожелаем?